Това, вероятно, е една от първите постановки на “Боряна” на пловдивска сцена. Годината е 1933г., режисьор е Стефан Киров. Както можете да забележите, интериорът е абсолютно автентичен, а дори в позите на актьорите се чете едно очарователно придържане към реалистичното представяне на образа на българина от селото, който живее със своите традиционни порядки и схващания за живота. От днешна гледна точка този сценичен натурализъм звучи архаично и остаряло, но за мен носи онези свързващи нишки на желанието да се поставя българска драматургия “достоверно”, които, все пак, са запазвали духа и културата на тогавашния човек, без да бърза той да имитира европейското, да се нагажда и да следва моди, които не разбира и му стоят комично. На задната страна на снимката пък личат написани с молив някои от ролите и годината. Това е “алилуя-то” на всеки летописец. Ако не разчита някои от буквите, той взима лупа. Ако тя не свърши работа, отива при колегите от архива, които са виждали много такива мистификации и ги пита разчитат ли имената. Ако и те не успеят, остава само едно – личната фантазия на летописеца и сладкия миг, в който той може да употреби способността си да доизмисля. Така, например, ако не вижда дали пише “Митко” или “Мишо”, колкото и да звучи непочтено, той трябва да вземе решение след дълги казуси, кое име да остане. Тогава единствено го успокоява мисълта, че е опитал всичко. Завърших с тази историческа шега не за друго, не за да иронизирам разликата между “Митко” и “Мишо”, а за да ви издам само лек нюанс от абсурдите, с които се сблъсква един изследовател и съставител на летописи. Оставям ви на приятната българска атмосфера, няколко провесени за сушене люти чушки и една много всеотдайна актьорска трупа. Снимката е налична благодарение на Петко Георгиев , отдел “Специални издания” на Народна библиотека “Иван Вазов”.
